КНИГА НА ТОТ. ИЗПИТАНИЯТА

Предговор

В тази книга рисуваме посвещението на един младеж в Египетските мистерии във форма на разказ така, че четецът да преживее действието.

Тази работа е отчасти плод на изучаване, а отчасти творба на окултисти и мистици.

Посвещението се състои в три части:

ПЪРВА ЧАСТ се казва „ИЗПИТАНИЯТА“. В нея Неофитът трябва да издържи изпитите, чрез които ще даде доказателство, че притежава смелост и себевладеене, и е достоен да преживее посвещението.

ВТОРА ЧАСТ се казва „ПОУЧЕНИЕТО“. То се състои в голямата храмова зала, в 22 стенни рисунки, тъй наречената книга на Тот, представляваща етапите на обучението.

Ходът на обучението е даден чрез логично-принудителни съотношения на всяка една картина към друга, които представляват една система подобна на етиката. Тези съотношения са основани върху тъй наречената „окултна математика“, която в дадената работа е обяснена с обикновени примери.

В течение на 10 дни Първосвещеникът обяснява на младежа по една картина и най-после го учи да изговаря думата, с която Ръководителят ще извика да се яви духът на покровител.

ТРЕТА ЧАСТ се казва „ПОСВЕЩЕНИЕТО“. В течение на 12 нощи духът на ученика ще бъде воден от неговия Ръководител през различните области на невидимия свят, през което време неговото неодушевено, но не без живот тяло почива на олтара под мантията на Първосвещеника.

Всяка сутрин Първосвещеникът обяснява по една от дванадесетте последни картини от книгата на Тот, за да изговори на последния ден тържествената благословия върху Новопосветения, след като последният повтори в къса форма главните поуки, които съдържа цялата книга.

Самата книга на Тот е едно историческо дело. Мъдреци и мистици от древни времена я взимат под внимание (Аполониус от Тиана, Раймонд де Лучие и др.), споменават я и различни писатели от наше време.

(За моята книга тя е създадена според старите показания и описание наново от Лео Себастиян Хумер, един талантлив Инсбурски художник).

Забележка:

Настоящата книга е препис от стар апокрифен ръкопис. Местата, отбелязани с „????????“ са били невъзможни за разчитане. При всяка намеса от моя страна при редактирането на текста съм съблюдавал съхраняване на автентичния древен дух на тази книга. Илюстрациите са сваляни от различни места от интернет. За повече информация или коментар ми пишете на е-майл glamour@mailandnews.com или egov1@iname.com.

ЧАСТ ПЪРВА

ИЗПИТАНИЯТА

Беше преди хиляди години в Египет. Пирамидите още не бяха построени, сфинксовете и обелиските също ги нямаше. Само палмите стояха гордо в нагорещения от слънцето въздух.

Тогава властваше Божествената династия и се грижеше в Мемфис за съкровищата на мъдростта, произхождащи от по-висши светове. От запад, от далече, много отдалече, бяха дошли свещениците – мъдрост и знание, изкуство и учение донесли със себе си, спасили се, защото благодарение на ясно-виждащите си очи установили, че родината им щяла да бъде потопена от подземните води. Те знаели, че е близо времето, когато целият континент заедно с тяхната дивна столица, градът на златните порти, чрез земетресение ще бъде раздрусан и в скута на планинско високи вълни ще потъне. И се изселили.

То бе тогава.

Аз виждам един строен мургав момък, чиито бедра са облечени само с една дреха, набраздена с бели и черни черти. Той работеше с няколко приятели в градината на Свещената орисия. Той трябваше, според желанието на своя баща, да стане маг и свещеник, а и него самия го теглеше да гледа зад завесата.

На него не са достатъчни прекрасните божествени служби, отредени за народа. Той иска повече. Несъзнателно се събужда в него желание да се моли и той иска да знае. Въпроси се зараждат в неговия вътрешен живот, на които той не може да отговори.

Той бе препоръчан на свещениците и взет като ученик, като неофит. Бе обрязан и употребата на месо, риба и шушулкови плодове му не забранена. Едно леко вино му бе по изключение позволено.

Всяка сутрин той при изгрев седи със своите приятели на източната тераса. Там трябва да прави своите медитационни упражнения, при които в определено време да не допуска никакви мисли в себе си; той не трябва за нищо да мисли, той трябва да учи, да владее своите мисли и чувства. 

След една лека закуска от зеленчуци и плодове следва работа; той знае, че свещениците го виждат и наблюдават, даже ако той съвсем не ги вижда, понеже те разполагат с чудни непознати нему познания и способности. Но знае също, че и те са хора като него, че са се учили, упражнявали и на края са минали през някакво ужасно изпитание; сега много могат, много знаят и върху всичко мълчат. Той обаче иска, иска и ще постигне всичко онова, което са постигнали те.

Към обяд трябва заедно със своите приятели да слезе в голямата зала.

Грамадни, украсени с йероглифи колони поддържат покрива. Тиха и мека светлина изпълва обширното пространство. На стените са разположени 22 големи, в червено, кафяво и бяло нарисувани картини. Своеобразно тайнствени. Единадесет от всяка страна. Тук трябва по два цели часа да престояват в мълчание. Те трябва да наблюдават картините. Те трябва да ги запечатат в себе си. И той гледа картините дълги часове, месеци, години наред. Той познава всяка частичка върху тях, те говорят, но той не разбира техния език. Той вижда свещеници, царе, девици – той желае да проникне в техния смисъл, да разбере, но му липсва ключа. 

В градината работят роби, по-стари и по-млади мъже, които нямат право да напускат храмовата околност. Младежите, които се приготвят да приемат посвещение, нямат право да контактуват с тях, нито да се приближават. Но вечер, когато си лягат по постелките, шепнеха си едни други: „Онези роби искали също да станат свещеници. Те обаче не могли да издържат ужасните изпитания и затова сега са роби.“ Младежите потрепваха.

Един път в годината трябва да се покажат пред Първосвещеника. Той е един знаещ. Той вижда какво става надалече. Той може да види какво става в човека. Той вижда мислите, растенето, зрелостта на душата. Четири пъти се е явявал младежът пред Първосвещеника. Всеки път мълчалив и пронизващ със своя поглед го изглежда – по един знак с ръката и той трябва да се отдалечи. И така измина още една година. Медитация при изгрев слънце; мълчаливо наблюдение на стенните картини; той чувства, че от картините изтича нещо и го облива. Той чувства в съзнанието си, че стои под влиянието на особени, тайнствени рисунки. 

И всеки ден работи той в градината на храмовата околност. Вечер кандидатите се събират в храмовата библиотека и един свещеник им чете от стари папируси и дървени плочи. Думи на мъдрост и знание, думи за размишление, в които колкото повече се вдълбочава човек, винаги по-дълбок смисъл се вижда, че съдържат. На тях (неофитите) им е показано, че думите на учителя, на свещеника трябва да се слушат със страхопочитание: никаква критика да не си позволяват. Те трябва да заповядат, да владеят само своите мисли и чувства. Те учат да наблюдават и да чувстват живота и смъртта в природата, като че ли са едно с цъфтящото цвете и умиращото дърво. Те учат не само сами да проникват в живота на растенията, но и да вземат участие; освен това за тях не трябва да има никаква тайна и в живота на животинското царство. Те трябва да слушат оплакващите, любовните, ядовитите и гладните тонове на животните, да чувстват с тях и да ги разбират. Те учат да живеят и да страдат с всички животни. В техните молитви те благодарят на Божественото за всичко добро и се отказват да създават на някое същество, което има душа, каквато и да е болка или мъка; това бе и една от причините да не ядат месна храна.

Когато ученикът се представи за пети път пред Първосвещеника, той не го изпрати, а с едно движение на главата му показа, че трябва да остане.

„Ти можеш да бъдеш посветен, сине мой, и да погледнеш зад завесата. Но ние, свещениците, трябва да те подложим на изпити. Те са тежки и ужасни, но нужни, защото достоен да вижда тайните на небето е само този, който има смелост и воля, който знае да мълчи. Да знаеш, да искаш, да смееш, да мълчиш – това са стъпалата, които водят към съвършенство. Затова аз трябва да попитам, искаш ли да се подложиш на изпитанията. Аз не те убеждавам. Ти си свободен, ти още можеш да се върнеш, да напуснеш храма. Избирай според сърцето си.“

Сериозно и тихо дойде отговорът: „Аз искам.“

„Тогава отивай обратно на работата си.“

Мълчалив, с дълбок поклон младежът напусна килията на Първосвещеника. Казано му бе три дни да се храни само с хляб и вода.

Вечерта на третия ден, воден от свещеник, отиде в една част на храма, забранена му досега. Те минаха през множество зали, които ставаха все по-тесни, а някои събуждаха у посетителя тайнствено и непознато досега чувство на сковаване. В едно тясно, дълго и ниско място бяха събрани много свещеници. На края на залата имаше висок олтар. Встрани от нея на мангали с огън, поставени върху високи поставки, гореше тамян с най-хубав мирис. Младежът стоеше там скован и смутен. Първосвещеникът се приближи към него и го запита пак дали иска да се подложи на изпитанията. Младежът потвърди. Той иска да знае, да опознае. Тогава, по даден знак от Първосвещеника, се отвори олтарът, чиято предна стена се състоеше от двукрила врата. Зина черна дупка. Един свещеник подаде в ръката му малка горяща лампичка (напълнена с масло), направена от глина.

„Внимавай върху твоята лампа и забележи, че не само знание, желание, смелост и мълчание са стъпалата към съвършенството, но също и една ръководна нишка, която днес може да те запази. Ти знаеш, че този път води към съвършенството. Ти искаш да вървиш по него. Сега трябва да имаш смелост, да имаш кураж и да мълчиш. Не забравяй – смелост и мълчание. А сега – върви, върви.“

Младежът направи една крачка към олтара. Тогава Първосвещеникът пристъпи още веднъж към него.

„Помисли“, каза той сериозно, „ти още си свободен, все още можеш да се върнеш. Влезеш ли обаче във входа, тогава вратата никога вече не ще се отвори за тебе. Никой досега не е могъл да излезе през този олтар. Има само един вход, изходът е на друго място. Приближава твоята смърт или робство, ако паднеш; знание и умение, ако победиш. За последен път – какво избираш?“

Младежът погледна Първосвещеника сериозно и искрено в очите:

„Аз искам да издържа изпитанието.“

„Тогава върви.“

Младежът влезе и веднага чу как вратата се завъртя и затвори зад него. Пазещ светлината на своята лампичка, той пристъпи внимателно в нощта напред. След известно време си удари челото в някаква скала, наведе се и си каза: „напред“. Не след дълго пак се удари и трябваше да превие тялото си и така да продължи. 

Тъмносивите скали го обгръщаха отвсякъде. Малката лампичка осветяваше малък кръг около него. Скалите излъчваха студенина и мраз. Навикналият на африканското слънце младеж мръзнеше. Тунелът ставаше все по-нисък и по-тесен. За да върви напред той трябваше все повече и повече да се свива. Накрая спря. Пред него нощ, зад него непроницаем мрак. Връщане обаче нямаше. „Напред.“ След няколко не много нежни докосвания до скалите бе напълно свит, трябваше да лази по колене, за да може да върви напред. В десницата си той държеше здраво своята лампичка, знаейки, че единственото му спасение е тя, а също и думите, които често си повтаряше: „смелост и мълчание“.

С лампа в ръка лазенето стана все по-трудно, тунелът ставаше все по-тесен и по-тесен. Стори му се, че се намира в един безкраен ковчег и като че ли това движение напред ще стане безнадеждно, като че ли не може да се мръдне от мястото, а студените стени на този ужасен каменен ковчег се движат и започват да го притискат. С едва спотаен вик пак се блъсна в скалата. Тогава легна по корем и започна да пълзи, като си помагаше с лактите и колената. Един ужасен страх, една голяма душевна скованост искаше да го връхлети, той обаче смело се бореше срещу това, като си казваше: „където са минали другите и аз ще мина – напред“.

Обаче по-нататъшното проникване ставаше все по-тежко, скалите така се събаряха, че той се почувства затегнат като в тръба. Ето, той бе затиснат. Сърцето му биеше силно, ужасът бушуваше в нервите му, обаче стисна зъби и си каза пак „напред“. Мъчеше се, натискаше, въртеше се насам, нататък с лампичката между зъбите. Но ето, той въздъхна, тунелът се разшири, можеше да се изправи. Проходът стана широк и висок както преди. 

Но изведнъж се спря уплашен. Пред себе си видя, че пътят свършва и тъмна пропаст зее и го пресича в цялата му дължина. Нямаше никаква възможност – нито наляво, нито надясно да се заобиколи. Той приближи до самото отверстие на пропастта, чиито стени изглеждаха отвесни като на кладенец, повдигна лампата с мисълта, че ще може да се прескочи, обаче напразно: дупката бе много широка, а таванът – много нисък и би си разбил главата. Той се измъчваше, не искаше да си каже, че няма друг път, освен да скочи в зиналата пред него черна дупка.

Още един път повдигна лампата и прегледа около себе си, но не видя нищо друго освен студен, суров камък и черна непроницаема тъмнина. Мисълта да се върне и да чука на вратата на олтара го замъчи, но си спомни, че Първосвещеникът му каза достатъчно ясно и сериозно, че тази врата никога не ще се отвори за изход, а и свещениците може би вече не са там. Той се замисли – искаше ли да бъде един знаещ, един виждащ? Да, искаше това на всяка цена – даже ако това ще му струва живота. Той трябва да продължи. Следователно, понеже няма друг път – надолу. „Смелост!“

Държащ лампата високо, той скочи в бездната. Едно ясно изплискване, един усет за ледена вода и вече имаше твърда почва под краката си. Радостно чувство го обзе. Препятствията бяха така наредени, че да могат да бъдат превъзмогнати, изпитите да могат да бъдат издържани. Те не са мислили да го унищожат. Чувството за победа се събуди у него. Вдигна лампата над главата си и се зарадва, че при скачането не е изгаснала. 

Но той измръзваше. Стоеше във вода, достигаща до раменете му. „Тук сигурно има изход“, си каза, „това не е краят, невъзможно е“. огледа се несигурно със своята лампичка. Нищо. Навсякъде падаха скали отвесно във водата. Постоя така малко време, спокоен и в размишление. Ръката му се умори да държи лампата високо и той я смени. 

Държащ я в лявата си ръка, той се приближи страхливо към една вдлъбнатина в скалата. Попипа я с ръка и откри, че е достатъчна да може да се държи човек с ръка за нея. След това откри още една и още една. Тук трябваше да се реши. Хвана лампичката със зъбите и се опита внимателно да се хване за скалата. С единия крак търсеше упор и намери една издатина на скалата, във водата. Той се поде, но се изплъзна и падна във водата гърбом. Лампата падна и изгасна. 

Обгърна го тъмнина, черна и непроницаема нощ. „Помогнете ми, о, Вие Божествени!“, извика неговата уплашена душа. Пак стоеше във водата до рамене и започна да мръзне. С протегнати ръце потърси внимателно вдлъбнатините в скалите, но не ги намери; поради падането бе загубил посоката. Търсеше наляво, след това надясно, докато най-после напипа една вдлъбнатина и я позна по формата. Неговият крак също почувства издаденото на скалата. 

Той започна своето изкачване наново, търсещ ту с едната, ту с другата ръка много внимателно. Сега с последно усилие можа да се изкачи над водата, но още не бе вън от пропастта. Той бе над водата, но чувстваше, че силите му го напускат и ако сега падне, е загубен; тресеше го. С последни усилия се катереше нагоре и ето, ръката му напипа едно извито желязо, хвана се за него, издърпа се влачешком със своето тяло до пода, след това стана и извика: „Спасен!“. После издигна ръце нагоре: „Благодаря Вам, Вие повелители на Небесата, благодаря.“

Той не досегна тавана с ръцете си, но встрани можеше да досегне стените. Нямаше вече лампа и опипваше със стъпало пода преди да направи крачка. Страхуваше се от нови дупки и пропасти. Но подът бе равен и стените на еднакво разстояние. Той вървеше, вървеше все напред. Пътят му изглеждаше безкраен, а нощта – непроницаема. Проходът правеше няколко извивки. Най-после, след един ъгъл забеляза далечна светлина, която му даде нов живот и той се устреми натам.

 

Светлината растеше.

Сега можеха да се различат стените и пода и той започна да тича. Стигна е едно помещение, изсечено в скалата, което бе четириъгълно и имаше два отвора. През единия бе дошъл той, а пред другия гореше голям огън, чиито пламъци го запълваха целия. Там значи трябваше да мине. Той разгледа още един път четириъгълната стая и видя, че единственото място, през което може да мине, е огънят. Връщане за него нямаше, по-добре пламъците отколкото ледената вода в кладенеца. Следователно – напред.

Той се затича през огъня и пламъците – едно леко и хладно въздушно течение го обгърна, той не почувства никаква жар. Огънят бе само добре устроено огледално отражение. Усмихна се леко и продължи. Широкият вход сега бе от задната страна и слабо осветен. Той дойде в една стая, постлана с килим, на тавана висеше запалена лампа. В средата на стаята хубаво легло го приканваше за почивка. Двама роби се явиха пред него. Той ги позна, бе ги виждал от далеч да работят в храмовите градини и полета. Вече искаше да ги запита, когато си спомни думата „мълчание“.

„Осмелих се на много“, мислеше той, „сега остава изпита на мълчанието“.

Един от робите му сне мокрите дрехи и му даде сухи. Той ги облече и с едно ръкомахане ги помоли за спокойствие. Другият роб донесе една масичка, сложи храна и питие, след което изчезна мълчаливо и някъде се заключи врата. Нахрани се добре, тъй като бе постил вече три дни. Бе преуморен, за да стане и потърси вратите; радваше се, че може да си почине. Легна върху леглото, но му изглеждаше, че лампата на тавана започва да хвърля все по-малко светлина.

Но ето, повдигна се една завеса и вътре влезе нубиянка, стройна и с непобедима красота, пълна с чара на младостта. Дрехата й от червена коприна оставяше нейните красиви млади гърди голи. Очите й светеха и привличаха. Устните й бяха червени като цъфтяща червена роза. В десницата си държеше чаша с червено вино, а лявата държеше върху бедрата си.

Младежът се изправи, облегнат на ръцете си, гледайки чудното видение. Тя му се усмихваше леко. Правеше леки крачки, с които се приближаваше леко, едва забележимо към него. Той вече усети аромата, който тя излъчваше. А ето, наведе се над него и му предложи чашата.

„Ти победи, о, младежо“, прошепна тя, „устоя, издържа изпитанията. Ето, приеми наградата, която заслужаваш. Вземи чашата и пий от виното. То ще ти даде сили да обичаш. Моите устни очакват твоите; моето младо, красиво тяло жадува теб. Младежо, приеми, приеми наградата.“

Той обаче мълчеше, беше ли това наградата или един нов изпит. Тя обаче сложи своята ръка върху рамото му.

„Защо мълчиш или не ти харесвам? Говори!“

Той си спомни думата „мълчание“. Той искаше да знае, да познава, да може.

Отблъсна жената тъй сурово от себе си, че златните й гривни паднаха от ръцете й и издрънчаха на пода. Изкусителката извика и избяга. След случилото се завесата веднага се откри и Първосвещеникът, придружен от много свещеници, облечени в бяло, се яви пред младежа.

„Благословен бъди, сине мой. Ти издържа изпита на земята, на въздуха, на водата и н огъня. Ти показа смелост и воля. Ти предпочете мъдростта и знанието пред мимолетието на страстите и чувствата. Ти победи себе си. Каквото ти желаеш, ще получиш. Планът на световете, движението на звездите ще се открие пред тебе. Ти трябва да видиш вълната на живота, излъчваща се от Божеството и нейното връщане пак при него. Ти ще проследиш пътуването на духовете през всички времена, на всеки въпрос ти ще получиш отговор. Слънцето на Озириса ще те озари, бъди благословен.“

„Бъди благословен“, извикаха свещениците с дълбок тон.

„А сега ела“, каза Първосвещеникът и хвана младежа за ръката. Свещениците ги последваха по двама и пееха древни ритмуси.

„Възхвалете Озирис, лъчезарното слънце.“

„Създател на вековете, Ръководител на времената.“

През храмове и дворове се движеше шествието до една зала, в която месецът във фазата на пълнолуние хвърляше магическа светлина. В средата имаше едно малко езеро.

Първосвещеникът заговори: „Днес започва за теб един нов живот. Ти преживя дълбок прелом. Ти не ще го забравиш никога. Днешният ден разделя твоя живот на две неравни части: зад тебе е твоята незряща младост, пред теб – светло осеян път, водещ нагоре. Днешният ден не те научи на нищо ново. Той показа само, че ти можеш да владееш своята смелост, своето мълчание и своите чувства и страсти. Обаче това, което тук ще научиш и което по-късно през твоето посвещение ще видиш, ще те направи друг, който знаещ върви своя път от раждане към смърт и през реда на смъртта и на живота. Влез в това езеро, сине мой, и приеми свещеното умиване.“

Младежът влезе във водата.

„Тази вода бе един гроб на твоето минало. С влизането в него ти се освобождаваш. Тази вода обаче ти казва, при излизане от нея, че смъртта няма сила върху тебе и ти не ще останеш в гроба. Потопи се и остави твоята дреха и обвивка в нея за знак, че някога твоята изоставена обвивка ще остане в гроба.“

Младежът се потопи и излезе навън. Облякоха му бяла дреха на свещеник, на Озириса.

„Ти сега си един от нашите“, продължи той, обръщайки се към младежа. „Ти си наш брат, ти си свещеник, ти стъпи на пътя, стоиш обаче съвсем в началото. Пътят брои много стъпала. Изпити нямаш повече да преодоляваш, поучения обаче трябва да получиш и голямото пътешествие, за да преживееш посвещението. Сега иди и почини и ела утре навреме за сутрешните упражнения, преди изгрев слънце, в голямата зала.“

Първосвещеникът се отдалечи. Един млад свещеник се приближи до младежа с думите: „Ела, аз ще ти покажа твоето жилище“. Мълчалив, свещеникът го поведе през зали и проходи на открито. Месецът осветяваше синята нощ. Една хубава градина, напоявана от река, украсена с няколко езера, учудваше новоположения свещеник. Водни растения и особени лотосови цветя имаше там, а на брега на реката растяха множество палми, които хвърляха своята сянка. Всичко това бе добре и хубаво заградено с високи огради. Младежът, гледащ около себе си, извика към свещеника: „Аз никога не съм бил тук.“

„Това са жилищата на неженените свещеници“, отговори другият. „Неофитите не се допускат в тази градина.“

„Кой обработва тези градини?“, попита младежът.

„Роби.“

„Срещу храна ли ги купуват?“

„О, не, това не е нужно. Който не може да устои на последния изпит и се предава на чувствено опиянение, спасява живота си, но загубва свободата си. Той не смее да напуска храмовата околност под страх от смъртно наказание. Значи, ако ти днес не беше отпъдил нубийката от теб, сега щеше да бъдеш роб. Робините ние купуваме и ако тя успее да прелъсти неофита, получава свободата; това тя знае и затова извършва своето.“

Младежът благодари в себе си на Бога и запита: „Ако аз, обаче, не можех да изляза от кладенеца?“

„Ние сме извадили от там не един труп.“

„Ужасно!“

„Не всеки е достоен да бъде свещеник на Озириса. Ние не убеждаваме никой и на теб също ти бе позволено да се откажеш. Вратата на олтара не се отваря за връщащите се. Преди няколко години един младеж умря от глад под олтара, след като се върнал от страх пред кладенеца.

Но ето твоето жилище“, каза той и посочи на младежа една малка къщичка, която стоеше под сянката на високите палми. „Ако искаш да приемаш приятели и роднини, можеш да правиш това в предните зали на храма. Тук имат достъп само свещениците и техните роби. Твоите роднини ще се радват да те видят в дрехата на свещеник. А сега спокойствие. При изгрев слънце ще дойда да те взема.“

Младежът се хвърли в леглото си, покри се и поради умората от всичко преживяно бързо заспа.

На другата сутрин всички свещеници се събраха в свещената библиотека. Неофитът бе между тях. Рано, преди изгрев слънце, всички тръгнаха в празнично шествие, двама по двама към две великолепни статуи, които седяха в свещеното медитационно положение, държащи ръката на коляното. Шествието очакваше изгрева, когато слънцето се показа зад планините и жълтеникавият пясък на пустинята заблестя, свещениците легнаха с лицата си надолу. Когато слънчевите лъчи осветиха устата на статуята, тя издаде един звънтящ тон, като от скъсана струна. Свещениците станаха. Първосвещеникът се обърна към неофита:

„Ти си сега един от нашите. При все това всеки от нас трябва да получи потвърждение на своето свещеничество от устата на тази мъртва статуя. Ние също питаме Божеството дали иска да довърши започнатото от тебе дело. И камъкът ще ти отговори, дете на слънцето, както отговори на сутрешния поздрав на слънцето със звънтящ тон.“

Свещениците образуваха полукръг под картинната колона и пеейки в такт.

Те пееха в началото в ДО с първия тон на нотната стълба:

Озирис, Озирис,

Всемогъщ владетел,

изпрати отговора

на молещия син.

След това в РЕ във втория тон на нотната стълба:

Изис, Изис,

Велика майко,

…….

…….

След това в МИ в тона на скалата:

Хорус, Хорус,

Божествений дух.

След това във ФА, в тона на скалата:

Който законите иска да държи.

След това в СОЛ в пети тон на скалата:

Който от боговете

се страхува и почита.

Който един бог

копнее да стане.

След това в ЛА в шести тон на скалата:

Който в любов

към красотата се събуди,

любов

и красота го обгръщат.

След това пяха с удвоена сила в СИ тон:

Озирис и Изис,

и Хорус, вие трима,

дайте ни знака, елате насам.

Добре дошъл ни е

като ваш син.

Трябва и камъкът мъртъв

да даде тона.

Когато свещениците изпяха седмия тон, от устата на статуята прозвуча същия тон, както при изгрев слънце.

„Бъди благословен, бъди благословен, сине мой“, говореше свещеникът, „даже и камъните трябва да говорят, трябва да ти кажат, че боговете те благославят.“

Пеещи химни, свещениците крачеха по двама обратно към библиотеката и тяхното бяло шествие изчезна зад тъмната врата.

Дословен препис: Мина Кирова